Българска му работа

Вчера ходих на лекции! Защо с възклицание? Аз съм студент. Все повече сте изненадани? Ами да, водя се студент, но пропускам годината заради невзети изпити и почти нулево желание да се връщам при онея изроди. Съвет - никога не записвайте висше на принципа "колкото да не е без хич". Добре, че го осъзнах едва на втората година и сега за първи път в живота ми уча за нещо, което харесвам и искам да работя. Става дума за седмото изкуство. Но друг път ще разказвам за това. Въпросът е, че за приемането ми в НАТФИЗ трябват солидна подготовка и добри връзки. Вторите мога да набавя, но подготовката зависи изцяло от мен. И така второто ми набави първото, т.е. "връзката" ми осигури добра подготовка, тук в Пловдив, при най-добрия монтажист в града. Познайте за каква специалност се готвя. Та същият този човек преподава с Пловдивски университет (ПУ), а аз се внедрявам в групите, които имат лекции при него. Вчера бях за първи път. Лекцията мина много добре, като изключим факта, че химикалът ми свърши. Но не този тип свършване, придружен с отделяне на течност. Всъщност той не е започвал, за да свърши. На по прост език - нямаше мастило и не успях да пиша. Все пак историята и нещата, за които говорихме, бяха достатъчно интересни, за да ги запомня.

Около 16:30 лекцията приключи. Тук дойде дилемата дали да се подмяткам в дъжда час и половина или да си ходя. Защо да се подмяткам ли? Защото в 18:00 в централната сграда на ПУ прожектират филми, които трябва да се гледат и почти никъде не могат да се намерят. Няма как, трябваше да остана. Хапнах и пийнах в едно ресторантче и се запътих към уни-то. Знаех си, че трябва да отделя поне 20 минути за търсене на проклетата шеста аудитория. То не беше въртене из катакомбите на сградата... накрая се оказа, че съм на грешния етаж, уотевъ'. Една инелигентно изглеждаща чистачка, която имаше поне 2 висшета, но не и реализация, ме упъти и след минута видях един пълничък чичко да стои пред вратата и да ме гледа с поглед "А сегаааа... къде ти е билетчето?". За моя радост не ми го поиска, явно просто така си гледа. Влезнах в аудиторията... лелеееееееее такова нещо рядко се вижда в български университет. Киноседалки, перфектни маси, измазано, чистичко, радиатори, климатици, алуминиева дограма, ролетни щори, нови дъски, прожекционни апарати, Dolby Digital озвучение и шест тонколони, апаратура... топличко... Забавих крачка докато влизах, но не за да видя готините момичета на трети ред, а за да повярвам в съществуването на този "мираж". Седнах, оглеждайки се изумен, сякаш бяха пуснали циганче на World Cyber Games. Последва малко резюме за филма, който щяхме да гледаме - "Снеговете на Килиманджаро". Беше що-годе добър, с изключение на леко гадния запис, свален от телевизор и по-точно от добрата стара програма Ефир 2.

Вероятно се чудите какво общо има заглавието с всичко това? Ами докато гледах филма, вниманието ми беше привлечено от "нещо" на долния ред. Не помня какво, но за миг се вгледах в масата и се замислих как може всичко да е толкова готино. Точно в този момент видях драсканиците с химикал и по лицето ми плъзна тънка усмивка, показваща по-скоро отчаяние. След малко пък нещо на последния ред взе да шумоли. Познайте... не, не бяха двойка възбудени студенти, а див сельо дошъл с две кила слънчоглед и стек минерална вода. Боже, как може подобни изцепки...

Изводът ми съвсем не носи нещо новаторско, а просто е доказателство на единствения правилен - докато ние не си оправим държавата, няма кой друг. Ние рушим под предлог "То и другия го прави, защо не и аз?" или "Ееее, за една счупена седалка няма да загине нацията...". Всеки гледа какво прави другия, без да мисли индивидуално, че това не е правилно. Ако всеки мисли по този начин всичко ще се оправи. За жалост има прекалено много хора, които си казват "Какво пък...". Остава ни само да чакаме тази невидима манипулативност да свърши по-скоро.