Българска му работа

Вчера ходих на лекции! Защо с възклицание? Аз съм студент. Все повече сте изненадани? Ами да, водя се студент, но пропускам годината заради невзети изпити и почти нулево желание да се връщам при онея изроди. Съвет - никога не записвайте висше на принципа "колкото да не е без хич". Добре, че го осъзнах едва на втората година и сега за първи път в живота ми уча за нещо, което харесвам и искам да работя. Става дума за седмото изкуство. Но друг път ще разказвам за това. Въпросът е, че за приемането ми в НАТФИЗ трябват солидна подготовка и добри връзки. Вторите мога да набавя, но подготовката зависи изцяло от мен. И така второто ми набави първото, т.е. "връзката" ми осигури добра подготовка, тук в Пловдив, при най-добрия монтажист в града. Познайте за каква специалност се готвя. Та същият този човек преподава с Пловдивски университет (ПУ), а аз се внедрявам в групите, които имат лекции при него. Вчера бях за първи път. Лекцията мина много добре, като изключим факта, че химикалът ми свърши. Но не този тип свършване, придружен с отделяне на течност. Всъщност той не е започвал, за да свърши. На по прост език - нямаше мастило и не успях да пиша. Все пак историята и нещата, за които говорихме, бяха достатъчно интересни, за да ги запомня.

Около 16:30 лекцията приключи. Тук дойде дилемата дали да се подмяткам в дъжда час и половина или да си ходя. Защо да се подмяткам ли? Защото в 18:00 в централната сграда на ПУ прожектират филми, които трябва да се гледат и почти никъде не могат да се намерят. Няма как, трябваше да остана. Хапнах и пийнах в едно ресторантче и се запътих към уни-то. Знаех си, че трябва да отделя поне 20 минути за търсене на проклетата шеста аудитория. То не беше въртене из катакомбите на сградата... накрая се оказа, че съм на грешния етаж, уотевъ'. Една инелигентно изглеждаща чистачка, която имаше поне 2 висшета, но не и реализация, ме упъти и след минута видях един пълничък чичко да стои пред вратата и да ме гледа с поглед "А сегаааа... къде ти е билетчето?". За моя радост не ми го поиска, явно просто така си гледа. Влезнах в аудиторията... лелеееееееее такова нещо рядко се вижда в български университет. Киноседалки, перфектни маси, измазано, чистичко, радиатори, климатици, алуминиева дограма, ролетни щори, нови дъски, прожекционни апарати, Dolby Digital озвучение и шест тонколони, апаратура... топличко... Забавих крачка докато влизах, но не за да видя готините момичета на трети ред, а за да повярвам в съществуването на този "мираж". Седнах, оглеждайки се изумен, сякаш бяха пуснали циганче на World Cyber Games. Последва малко резюме за филма, който щяхме да гледаме - "Снеговете на Килиманджаро". Беше що-годе добър, с изключение на леко гадния запис, свален от телевизор и по-точно от добрата стара програма Ефир 2.

Вероятно се чудите какво общо има заглавието с всичко това? Ами докато гледах филма, вниманието ми беше привлечено от "нещо" на долния ред. Не помня какво, но за миг се вгледах в масата и се замислих как може всичко да е толкова готино. Точно в този момент видях драсканиците с химикал и по лицето ми плъзна тънка усмивка, показваща по-скоро отчаяние. След малко пък нещо на последния ред взе да шумоли. Познайте... не, не бяха двойка възбудени студенти, а див сельо дошъл с две кила слънчоглед и стек минерална вода. Боже, как може подобни изцепки...

Изводът ми съвсем не носи нещо новаторско, а просто е доказателство на единствения правилен - докато ние не си оправим държавата, няма кой друг. Ние рушим под предлог "То и другия го прави, защо не и аз?" или "Ееее, за една счупена седалка няма да загине нацията...". Всеки гледа какво прави другия, без да мисли индивидуално, че това не е правилно. Ако всеки мисли по този начин всичко ще се оправи. За жалост има прекалено много хора, които си казват "Какво пък...". Остава ни само да чакаме тази невидима манипулативност да свърши по-скоро.

Софийски несгоди

Врачка съм си, няма спор. Лошият късмет е имплантиран в мен - тук също няма второ мнение. Някак си почти перфектно познах, че това ще бъде пътуване, изпъстрено с множество проблеми.

Нещата загрубяха още сутринта, когато висейки на гишето казах "Един билет до София". Няколко секунди по-късно се усетих, че двупосочен излиза доста по-евтино и винаги си взимам такъв. Опитах се и да го кажа на бабето отсреща, но отвора с големина на бирена капачка и ЕГН-то на бабката си казаха думата, а през това време билетчето бавничко излезе от машинката. "Както и да е, 3лв. набутвация не е кой знае колко.", рекох си аз. Качвайки се на влакчето, усетих, че нещо няма да е наред и почти познах. В купето, в което пътувахме аз и Весо, се качиха две блондинки, видимо непривлекателни, но все така "интелигентни". И бавно клатушкайки се и спирайки до всяка шибана постройка по пътя, била тя, гара, къща, кучешка колибка или с. "Побит Камък", бяхме принудени да слушаме дивата чалга, дънеща от слушалките на едната от блодинките. Положението стана отчайващо, след като между тях избухна спор коя е столицата на Македония. Спор е силно казано, тъй като единственото предположение беше Киев.

12:10. Пристигнахме живи, а времето даваше сигнали за зараждаща се снежна буря. И въпреки, че почти веднаха снежецът започна да се сипе, времето беше меко. Тези мои думи бяха опровергани, след като се наложи да чакаме на открито близо час една човечка от компанията, като меджу другото последната наброяваше десетина образа.

Малко по-късно се намирахме в Авалон. Сега разбирам защо вълшебният остров е изчезнал - населението е умряло от студ, а мъглата е спомогнала той да се скрие и човешко око да не го види повече. Мдам. В иначе добрата пицария, бяхме настанени в стая, чието отопление се доближаваше доста до това на замък. Може би е търсена подходящата атмосфера, след като по стените висяха щитове, брадви и конски фъшкии. И така след бира и картофки на лентички, напуснахме царството на ледените висулки.

Запътихме се към по-топло място, но по пътя трябваше да мина да взема една книжка. Бях предварително инструктиран, че струва не повече от 5 лв., а тъй като в момента съм в голяма финансова криза, не носих кой знае колко пари с мен. Бях приятно изненадан, след като продавачката ми изтърси 3 книжки, две от които струваха 12.50, а третата 15 лв. Трудното им намиране ме накара да взема поне две от тях и ми трябваха пари назаем от приятели.

Около 16:00. Забихме се в поредната пицария, която ако не друго, то поне беше топла. Мигащите лампи и постоянно размножаващите се мъхчета от облеклото на една приятелка до мен по моята черна блузка, бяха нещата, които останаха неразгадани. Там стояхме, тъй като чаках няколко важни обаждания, но те така и не се състояха. Всъщност едно от основните неща, които трябваше да свърша в София, беше срещата с един човек, на който така и не ми пратиха телефона. Поредният фал.

Към 18:15 решихме, че не е зле да тръгваме. Снегът продължаваше да се сипе, но времето беше все така приятно.

Бързайки за влака в 19:15 щеше да има няколко падания, но все пак такива нямаше. На гарата, поради моята бедност, отново се наложи приятел да ми купува билет за връщане. През оставащите десет минути последваха много прегръдки, сълзи, любов и какво ли още не. Останалите трима, които ни избратиха отпрашиха, а ние с Весо се загледахме в телевизорчето, отчаяно търсейки коловоз за нашия международен влак. Отдъхнахме, след като видяхме, че има 10 минути закъснение. След поредния ъпдейт, най-накрая цифрата 4 лъсна на екрана, а заедно с нея и усмивките ни за едно по-добро и топло място. Уви. Предполагам някои от вас са били на софийската гара и знаят какво представлява тя - лабиринт. Трябват ти поне две висшета, за да намериш коловоза си, а объркващите табели влошават положението. И този път не мина без да се пита дали тук трябва да пристигне влакът за Истанбул през Пловдив. 19:15, а ние спокойни чакаме задаващи се светлини. 19:25 - десетте минути закъснение се оказаха правилни. Някъде след 19:25 - говорителката съобщава по мегафона, че влакът ще закъснее с 60 минути. Видимо недоволни, аз и Весо решихме, че трябва да ядем. Поредна грешка. Сандвичи със странни съставки се озоваха в ръцете ни. Шунката ми беше жива, а киселата краставичка имаше една ръка. За "руло"-то на Весо нямам обяснение, тъй като не разбрах от какво е съставено всъщност. Стреснахме се едва когато почна да говори. Някъде 15-ина минути след "радостната" новина, че влакът закъснява с 60 минути, наглата говорителка оново се обади и този пък ни зарадва с новината, че закъснението вече е 90 минути. Счупих едно желязо. Злото в мен надделя, какво да се прави. По някое време дойде един влак, но никой не знаеше за къде е. Питахме трима заблудени пича и се уверихме, че все пак това е нашият влак и, о, Боже, подранил с цели 20 минути. Това, разбира се, не му попречи да е на гарата в Standby режим още близо 35 минути. Поне бяхме на топло. През тези 35 минути обаче ние изкуфяхме. Накрая едната от крушките в коридора загасна и двигателя запали. Явно прехвърлят енергията от крушката в "машинното". 9:03 - изгасна втора крушка, а влакът потегли. "Йей", бурни възгласи и турски песни от съседното купе, овековечиха този миг. Няколко километра по-надолу негодуванието в нас отново нарастна, след като скоростта на пешеходец пенсионер с подагра, значително надвишаваше тази на влака. След време обаче се забихме до парното и топлата среда ни подейства успокояващо. Размечтахме се... а Весо търсеше какво да счупи. Все пак имаше мега-подвижна масичка, която беше закрепена с 1 болтче и приемаше всякакви форми. И така... лаф до Пловдив.

Около 11:30 изненадващо се озовахме под тепетата, разделихме се и аз се забих на спирката, чакайки такси. Интересното беше, че нямаше жива душа в радиус 200 метра, а превозните средства сякаш бяха забравили един от най-оживените булеварди. Тук в мен се роди нова грижа - достатъчно ли ще е "състоянието" ми, за да платя за превоза. Е, въпреки нощните тарифи, останах с 1 лв. в джоба и дори се направих на гъзар, оставяйки бакшиш на шофьора.

И така с нагласата, че един път ще ида безпроблемно в София, с нагласата, че ще мога да ям и да пия без мярка и с нагласата, че ще свърша малко работа, аз останах "ненагласен".

Все пак поне се видях със стари и добри приятели и прекарахме чудесно.

Какво става с мен?

Сигурно се питате какво правих тези дни? Разбира се, че се питате... Ами то в тоз' студ не е за излизане и предимно дзяпах филми. Писва де. Та няма как - трябва да се излезе. Преди няколко дена, амбицирани с един френд се забихме в билярд-клубчето, в което ходим редовно напоследък и решихме, че сме достатъчно добри да играем на снукър по двойки. Който падне - плаща. Ами след час минути можеше да ме видите как плащам 4 кинта, леко намусен, държащ щека и гледащ под рошава вежда типовете, които ни разбиха. Да, разбиха ни. Признавам, че играя снукър от 2 месеца и не съм кой знае колко добър, но приятеля ми има завидни качества. Тогава играта ни беше под всякаква критика. Не, че те нямаха късмет, но както и да е. След плащането се преместихме на другата маса и продължихме само двамата, докато онези си шушукаха нещо. Еми, сега бяхме просто неотразими! Жалко, жалко...

Утре ще ходя до София за работа и удоволствия. Очаква се приключение, ако не затъна в някоя жълта преспа. Уотевъ', друг път ще споделя неволите, които очаквам.

За времето и още нещо...

Поредната порция дни отмина като птичи грип - дунавско крайбрежие. И докато нервните гълъбчета държаха термометри под крилцата, а щраусите се научиха да летят, само и само да избегнат коварната болест, наш' Гошо ( бел. ав. - т.е. аз) седя на топло, но не зад решетките, а под останалото без дъх климатиче. И въпреки, че навън времето е страхотно, горката перчица не спря да се върти. В ролята на злия диктатор, убиецът на електромери и златната мина за Електроснабдяване™ Пловдив, аз все пак успях да се възползвам от топлото време, като направих една разходка до Асеновград. Пътуването, както винаги беше... запомнящо се. Гласовете на хиляди ученици, прибиращи се от занимания, образуваха хор, заглушаващ дори тези... нали ги знаете... с дебелите негърки в тях. Вагоните подскачаха, а радостните песни на дечурлигата достигаха своя апогей на всеки десет секунди. Всичко това комбинирано с преобладаващото турско присъствие, ме накара да се чувствам сякаш съм в "Ориент Експрес". Затворих очи и се върнах години назад във времето... усетих миризмата на старо... а мое би тя идваше от мазния циганин срещу мен... кой знае, кой знае... Животът се върна едва когато мотрисата отвори ръждясалите врати и аз заприпках жизнерадостно към две купчини с въглища, разположени гордо насред "гарата". Минавайки през калния Grand Canyon, все пак се добрах до къщата на роднините, в която за жалост се застоях едва няколко часа. Но какво да се прави... непредвидените разходки в Пловдив и играта на снукър, лекинко промениха програмата ми. И все пак има Господ. На връщане пътувах с братовчеда, а влакът беше празен. За сметка на това, Господ реши да ми спести продължителното щастие и ме прати отново в цигански катун, стратегически разположен в автобус с номер 116, с който всъщност пътувам всеки шибан ден. И все пак някак се добрах до нас.
Следващият ден прекарах в медитация. Глупости, ходих да се подстрижа, че бях втори братовчед на Елвис. Деа, много бързо расте таз' коса. И после кво? Пишиииииии... Сцепих се от статии. До 3 писах, ех. Пък днес в 10 станах да ходя у едно приятелче, че проблеми с компа има. Поживях си у тях едно следобедче и след гладката инсталация на нов Win, последва яростно копиране на всевъзможен софтуер. DVD-то молеше за помощ, но бат' RIP неуморно вкарваше и изкарваше... дисковете като майстор-фурнаджия. И ет' ме. Пиша си в блога, защото имам нужда да издрънкам глупостите, които са ми в главата.
Ми, това е.

2 дена

Брей как си минаха 2 дена, а аз все още седя тъпо и гледам още по-тъпо новосъздадения блог, чудейки се за какво да пиша. Ми д'еа в тея скучни студени януарски денонощия какво да прави човек? Спи. Тялото е предразположено към доволно количество умора като му лепнеш малко студ. Типичната картина на разплути прасета лежащи на канапета е характерна за Щатите, докато нашенския българин всяка сутрин става в шест нула нула, прави си един бидон кафе, въвежда си някакъв що-годе приличен вид и тръгва по неосветеното стълбище на разбичканата панелка. Излизайки от входа поздравява бялата мечка, която се тресе завита с едно родопско одеялце, а до нея лежат останките на тип, имал нещастието да си забрави ключа. Изхабяваш малко нерви и време, за да запалиш замръзналия "Кадет", след което отпрашваш за бачкането по неопесъчените "пътища". И там к'во? Работиш цял ден кат' мармот за 5 лв... поне шоколад да ти даваха. Прибираш се по тъмно с 'чупения "Чавдар", тъй като "западната" кола е показала характер. Слизайки от рейса се озоваваш по гръб, заради приятната заледена локвичка до която е спрял шофьорът. А докато ставаш му виждаш ехидната усмивка в огдеалото, както и липсата на значително количество зъбки (бел. ав. - предполага се избити от потърпевши на адските му деяния). Минаваш през кварталната кръчма, откъдето си гепиш 2 бири "Каменица", а с тях ти дават и промоционално дискче "Годишни музикални награди на БГ Радио: Част 2", с което ти напомнят, че си втора класа. И така след такъв приятен ден как да не седне човек да си пийва биричката и да си върти диска на пръста, поради факта, че "Sony"-то, което му бяха подарили за абитурентския, сдаде багажа миналата седмица. След няколко разходки до кръчмата и покупка на чифтчета бирички, дори и дискът става ненужен, тъй като "Сбогом, моя любов" на Васил Найденов започва да кънти в съзнанието ви. Веселбата приключва, когато нахалният GSM "кукурига" някъде около... шест без десет...

Среднощни размисли

Какво прави човек в самотните нощи? Добър въпрос. Изтрещял човек като мен води "умен" монолог из дебрите на мега-стабилната мрежа на UniBG. Ето го и него:
(01:39) @RIP`spi: аз ще погледам еееееееееей оная точка ей там ;)
(01:39) @RIP`spi: видя ли я
(01:47) @RIP`spi: не я видя :(
(01:47) @RIP`spi: тя избяга
(01:47) @RIP`spi: деа как бягат тея точки...
(01:47) @RIP`spi: като жените
(01:47) @RIP`spi: обърнеш се и ги няма
(01:47) @RIP`spi: пак се обърнеш и са пред теб с "ами срещанх друг..."
(01:48) @RIP`spi: и после кво
(01:48) @RIP`spi: минават ги още 5
(01:48) @RIP`spi: и се сещат, че при теб са най-добре
(01:48) @RIP`spi: ама ти кво да им кажеш тогава
(01:48) @RIP`spi: да си гледат работата или да ходят да се шибат
(01:48) @RIP`spi: не
(01:49) @RIP`spi: слаб си и ги взимаш
(01:49) @RIP`spi: и пак патиш
(01:50) @RIP`spi: добре, че никога не ми се е случвало :Р
(01:51) @RIP`spi: но не е късно де
(01:51) @RIP`spi: то живота е дълъг
(01:51) @RIP`spi: или къс
(01:51) @RIP`spi: зависи
(01:52) @RIP`spi: от дължината :р
(01:53) @RIP`spi: а дължината има общо с размера
(01:53) @RIP`spi: размера няма значение
(01:54) @RIP`spi: така че няма значение дали живота е къс или дълъг
(01:54) @RIP`spi: все го духаш
(01:56) @RIP`spi: пък като ще го духаш
(01:57) @RIP`spi: поне гей да станеш
(01:58) @RIP`spi: май има хляб в тая работа ей
(01:58) @RIP`spi: а хляба ни поддържа живи
(01:58) @RIP`spi: е що живеем тогава?
(01:58) @RIP`spi: да ядем хляб ли?
(01:58) @RIP`spi: не мисля
(02:01) @RIP`spi: а когато не мисли човек, какво става?
(02:02) @RIP`spi: стават бели
(02:02) @RIP`spi: прави неща, за които после ще съжалява
(02:03) @RIP`spi: и идват типичните извинения
(02:04) @RIP`spi: които реално не се подкрепят от действия
(02:04) @RIP`spi: а това трябва
(02:06) @RIP`spi: защото действията са в основата на всичко
(02:08) @RIP`spi: а без основата закъде сме?
(02:08) @RIP`spi: всичко се гради на нея и после стават нещата
(02:09) @RIP`spi: но то това е трудното - основата
(02:10) @RIP`spi: да минеш този етап...
(02:12) @RIP`spi: но какво да говоря повече...
(02:12) @RIP`spi: намерих ти четиво просто :Р
(02:12) @RIP`spi: айде лягам, лека
(02:13) @RIP`spi: до утре по някое време
(02:30) veseo: определено добре разсъждаваш :)
(02:30) veseo: бтв Hammer&Sickle е култово тъпа игра :)
(02:30) veseo: ай лека

P.S. А бат' Весо да е толкова скромен...