Софийски несгоди
Врачка съм си, няма спор. Лошият късмет е имплантиран в мен - тук също няма второ мнение. Някак си почти перфектно познах, че това ще бъде пътуване, изпъстрено с множество проблеми.
Нещата загрубяха още сутринта, когато висейки на гишето казах "Един билет до София". Няколко секунди по-късно се усетих, че двупосочен излиза доста по-евтино и винаги си взимам такъв. Опитах се и да го кажа на бабето отсреща, но отвора с големина на бирена капачка и ЕГН-то на бабката си казаха думата, а през това време билетчето бавничко излезе от машинката. "Както и да е, 3лв. набутвация не е кой знае колко.", рекох си аз. Качвайки се на влакчето, усетих, че нещо няма да е наред и почти познах. В купето, в което пътувахме аз и Весо, се качиха две блондинки, видимо непривлекателни, но все така "интелигентни". И бавно клатушкайки се и спирайки до всяка шибана постройка по пътя, била тя, гара, къща, кучешка колибка или с. "Побит Камък", бяхме принудени да слушаме дивата чалга, дънеща от слушалките на едната от блодинките. Положението стана отчайващо, след като между тях избухна спор коя е столицата на Македония. Спор е силно казано, тъй като единственото предположение беше Киев.
12:10. Пристигнахме живи, а времето даваше сигнали за зараждаща се снежна буря. И въпреки, че почти веднаха снежецът започна да се сипе, времето беше меко. Тези мои думи бяха опровергани, след като се наложи да чакаме на открито близо час една човечка от компанията, като меджу другото последната наброяваше десетина образа.
Малко по-късно се намирахме в Авалон. Сега разбирам защо вълшебният остров е изчезнал - населението е умряло от студ, а мъглата е спомогнала той да се скрие и човешко око да не го види повече. Мдам. В иначе добрата пицария, бяхме настанени в стая, чието отопление се доближаваше доста до това на замък. Може би е търсена подходящата атмосфера, след като по стените висяха щитове, брадви и конски фъшкии. И така след бира и картофки на лентички, напуснахме царството на ледените висулки.
Запътихме се към по-топло място, но по пътя трябваше да мина да взема една книжка. Бях предварително инструктиран, че струва не повече от 5 лв., а тъй като в момента съм в голяма финансова криза, не носих кой знае колко пари с мен. Бях приятно изненадан, след като продавачката ми изтърси 3 книжки, две от които струваха 12.50, а третата 15 лв. Трудното им намиране ме накара да взема поне две от тях и ми трябваха пари назаем от приятели.
Около 16:00. Забихме се в поредната пицария, която ако не друго, то поне беше топла. Мигащите лампи и постоянно размножаващите се мъхчета от облеклото на една приятелка до мен по моята черна блузка, бяха нещата, които останаха неразгадани. Там стояхме, тъй като чаках няколко важни обаждания, но те така и не се състояха. Всъщност едно от основните неща, които трябваше да свърша в София, беше срещата с един човек, на който така и не ми пратиха телефона. Поредният фал.
Към 18:15 решихме, че не е зле да тръгваме. Снегът продължаваше да се сипе, но времето беше все така приятно.
Бързайки за влака в 19:15 щеше да има няколко падания, но все пак такива нямаше. На гарата, поради моята бедност, отново се наложи приятел да ми купува билет за връщане. През оставащите десет минути последваха много прегръдки, сълзи, любов и какво ли още не. Останалите трима, които ни избратиха отпрашиха, а ние с Весо се загледахме в телевизорчето, отчаяно търсейки коловоз за нашия международен влак. Отдъхнахме, след като видяхме, че има 10 минути закъснение. След поредния ъпдейт, най-накрая цифрата 4 лъсна на екрана, а заедно с нея и усмивките ни за едно по-добро и топло място. Уви. Предполагам някои от вас са били на софийската гара и знаят какво представлява тя - лабиринт. Трябват ти поне две висшета, за да намериш коловоза си, а объркващите табели влошават положението. И този път не мина без да се пита дали тук трябва да пристигне влакът за Истанбул през Пловдив. 19:15, а ние спокойни чакаме задаващи се светлини. 19:25 - десетте минути закъснение се оказаха правилни. Някъде след 19:25 - говорителката съобщава по мегафона, че влакът ще закъснее с 60 минути. Видимо недоволни, аз и Весо решихме, че трябва да ядем. Поредна грешка. Сандвичи със странни съставки се озоваха в ръцете ни. Шунката ми беше жива, а киселата краставичка имаше една ръка. За "руло"-то на Весо нямам обяснение, тъй като не разбрах от какво е съставено всъщност. Стреснахме се едва когато почна да говори. Някъде 15-ина минути след "радостната" новина, че влакът закъснява с 60 минути, наглата говорителка оново се обади и този пък ни зарадва с новината, че закъснението вече е 90 минути. Счупих едно желязо. Злото в мен надделя, какво да се прави. По някое време дойде един влак, но никой не знаеше за къде е. Питахме трима заблудени пича и се уверихме, че все пак това е нашият влак и, о, Боже, подранил с цели 20 минути. Това, разбира се, не му попречи да е на гарата в Standby режим още близо 35 минути. Поне бяхме на топло. През тези 35 минути обаче ние изкуфяхме. Накрая едната от крушките в коридора загасна и двигателя запали. Явно прехвърлят енергията от крушката в "машинното". 9:03 - изгасна втора крушка, а влакът потегли. "Йей", бурни възгласи и турски песни от съседното купе, овековечиха този миг. Няколко километра по-надолу негодуванието в нас отново нарастна, след като скоростта на пешеходец пенсионер с подагра, значително надвишаваше тази на влака. След време обаче се забихме до парното и топлата среда ни подейства успокояващо. Размечтахме се... а Весо търсеше какво да счупи. Все пак имаше мега-подвижна масичка, която беше закрепена с 1 болтче и приемаше всякакви форми. И така... лаф до Пловдив.
Около 11:30 изненадващо се озовахме под тепетата, разделихме се и аз се забих на спирката, чакайки такси. Интересното беше, че нямаше жива душа в радиус 200 метра, а превозните средства сякаш бяха забравили един от най-оживените булеварди. Тук в мен се роди нова грижа - достатъчно ли ще е "състоянието" ми, за да платя за превоза. Е, въпреки нощните тарифи, останах с 1 лв. в джоба и дори се направих на гъзар, оставяйки бакшиш на шофьора.
И така с нагласата, че един път ще ида безпроблемно в София, с нагласата, че ще мога да ям и да пия без мярка и с нагласата, че ще свърша малко работа, аз останах "ненагласен".
Все пак поне се видях със стари и добри приятели и прекарахме чудесно.
Нещата загрубяха още сутринта, когато висейки на гишето казах "Един билет до София". Няколко секунди по-късно се усетих, че двупосочен излиза доста по-евтино и винаги си взимам такъв. Опитах се и да го кажа на бабето отсреща, но отвора с големина на бирена капачка и ЕГН-то на бабката си казаха думата, а през това време билетчето бавничко излезе от машинката. "Както и да е, 3лв. набутвация не е кой знае колко.", рекох си аз. Качвайки се на влакчето, усетих, че нещо няма да е наред и почти познах. В купето, в което пътувахме аз и Весо, се качиха две блондинки, видимо непривлекателни, но все така "интелигентни". И бавно клатушкайки се и спирайки до всяка шибана постройка по пътя, била тя, гара, къща, кучешка колибка или с. "Побит Камък", бяхме принудени да слушаме дивата чалга, дънеща от слушалките на едната от блодинките. Положението стана отчайващо, след като между тях избухна спор коя е столицата на Македония. Спор е силно казано, тъй като единственото предположение беше Киев.
12:10. Пристигнахме живи, а времето даваше сигнали за зараждаща се снежна буря. И въпреки, че почти веднаха снежецът започна да се сипе, времето беше меко. Тези мои думи бяха опровергани, след като се наложи да чакаме на открито близо час една човечка от компанията, като меджу другото последната наброяваше десетина образа.
Малко по-късно се намирахме в Авалон. Сега разбирам защо вълшебният остров е изчезнал - населението е умряло от студ, а мъглата е спомогнала той да се скрие и човешко око да не го види повече. Мдам. В иначе добрата пицария, бяхме настанени в стая, чието отопление се доближаваше доста до това на замък. Може би е търсена подходящата атмосфера, след като по стените висяха щитове, брадви и конски фъшкии. И така след бира и картофки на лентички, напуснахме царството на ледените висулки.
Запътихме се към по-топло място, но по пътя трябваше да мина да взема една книжка. Бях предварително инструктиран, че струва не повече от 5 лв., а тъй като в момента съм в голяма финансова криза, не носих кой знае колко пари с мен. Бях приятно изненадан, след като продавачката ми изтърси 3 книжки, две от които струваха 12.50, а третата 15 лв. Трудното им намиране ме накара да взема поне две от тях и ми трябваха пари назаем от приятели.
Около 16:00. Забихме се в поредната пицария, която ако не друго, то поне беше топла. Мигащите лампи и постоянно размножаващите се мъхчета от облеклото на една приятелка до мен по моята черна блузка, бяха нещата, които останаха неразгадани. Там стояхме, тъй като чаках няколко важни обаждания, но те така и не се състояха. Всъщност едно от основните неща, които трябваше да свърша в София, беше срещата с един човек, на който така и не ми пратиха телефона. Поредният фал.
Към 18:15 решихме, че не е зле да тръгваме. Снегът продължаваше да се сипе, но времето беше все така приятно.
Бързайки за влака в 19:15 щеше да има няколко падания, но все пак такива нямаше. На гарата, поради моята бедност, отново се наложи приятел да ми купува билет за връщане. През оставащите десет минути последваха много прегръдки, сълзи, любов и какво ли още не. Останалите трима, които ни избратиха отпрашиха, а ние с Весо се загледахме в телевизорчето, отчаяно търсейки коловоз за нашия международен влак. Отдъхнахме, след като видяхме, че има 10 минути закъснение. След поредния ъпдейт, най-накрая цифрата 4 лъсна на екрана, а заедно с нея и усмивките ни за едно по-добро и топло място. Уви. Предполагам някои от вас са били на софийската гара и знаят какво представлява тя - лабиринт. Трябват ти поне две висшета, за да намериш коловоза си, а объркващите табели влошават положението. И този път не мина без да се пита дали тук трябва да пристигне влакът за Истанбул през Пловдив. 19:15, а ние спокойни чакаме задаващи се светлини. 19:25 - десетте минути закъснение се оказаха правилни. Някъде след 19:25 - говорителката съобщава по мегафона, че влакът ще закъснее с 60 минути. Видимо недоволни, аз и Весо решихме, че трябва да ядем. Поредна грешка. Сандвичи със странни съставки се озоваха в ръцете ни. Шунката ми беше жива, а киселата краставичка имаше една ръка. За "руло"-то на Весо нямам обяснение, тъй като не разбрах от какво е съставено всъщност. Стреснахме се едва когато почна да говори. Някъде 15-ина минути след "радостната" новина, че влакът закъснява с 60 минути, наглата говорителка оново се обади и този пък ни зарадва с новината, че закъснението вече е 90 минути. Счупих едно желязо. Злото в мен надделя, какво да се прави. По някое време дойде един влак, но никой не знаеше за къде е. Питахме трима заблудени пича и се уверихме, че все пак това е нашият влак и, о, Боже, подранил с цели 20 минути. Това, разбира се, не му попречи да е на гарата в Standby режим още близо 35 минути. Поне бяхме на топло. През тези 35 минути обаче ние изкуфяхме. Накрая едната от крушките в коридора загасна и двигателя запали. Явно прехвърлят енергията от крушката в "машинното". 9:03 - изгасна втора крушка, а влакът потегли. "Йей", бурни възгласи и турски песни от съседното купе, овековечиха този миг. Няколко километра по-надолу негодуванието в нас отново нарастна, след като скоростта на пешеходец пенсионер с подагра, значително надвишаваше тази на влака. След време обаче се забихме до парното и топлата среда ни подейства успокояващо. Размечтахме се... а Весо търсеше какво да счупи. Все пак имаше мега-подвижна масичка, която беше закрепена с 1 болтче и приемаше всякакви форми. И така... лаф до Пловдив.
Около 11:30 изненадващо се озовахме под тепетата, разделихме се и аз се забих на спирката, чакайки такси. Интересното беше, че нямаше жива душа в радиус 200 метра, а превозните средства сякаш бяха забравили един от най-оживените булеварди. Тук в мен се роди нова грижа - достатъчно ли ще е "състоянието" ми, за да платя за превоза. Е, въпреки нощните тарифи, останах с 1 лв. в джоба и дори се направих на гъзар, оставяйки бакшиш на шофьора.
И така с нагласата, че един път ще ида безпроблемно в София, с нагласата, че ще мога да ям и да пия без мярка и с нагласата, че ще свърша малко работа, аз останах "ненагласен".
Все пак поне се видях със стари и добри приятели и прекарахме чудесно.
публикувано от RIP в
20:02
1 коментара:
Найстина, тежки изпитания, но какво е живота без тях, дали щеше да ти е толкова мило в спомените или не, ако ги нямаше тези преживявания? Аз не вярвам да е така. А какво е живота без тях, една празна лента. Не осветена, а празна. Сякаш си натискал копчето на апарата, но лентата не се е превъртала. Затова радвай се на приятелите си, приемай предизвикателствата от живота с усмивка, живей така, че да те помнят.
от "познат"
Публикуване на коментар
Абонамент за Коментари за публикацията [Atom]
<< Начална страница